Райко (Ксенофонт) Йоанов Жинзифов (1839-1877) получил първоначалното си образование от баща си и в гръцко училище. Но започвайки да преподава се стремил да въведе в програмата български език и отечествена история.
През 1858 година Жинзифов сменил даденото му при рождението гръцко име Ксенофонт със славянското Райко и заминал за Русия, където станал слушател в Одеската духовна семинария, след това студент в историко-филологическия факултет на Московския университет. Тъй като нямало достатъчно стипендии от Московския славянски благотворителен комитет, наложило се той да работи като библиотекар, да дава частни уроци. При това Райко Жинзифов активно сътрудничел с периодичния печат, бил автор и редактор на литературното списание на българските студенти „Братски труд”. През студентските години той също издал „Новобългарски сборник” (1863), в който влезли негови стихотворения, преводи на руски и украински автори. Своята поезия авторът създавал на български език, публицистиката - на руски.
След завършване на университета Жинзифов останал в Москва и преподавал в гимназия. Той продължавал да пише за руски периодични издания, предимно славянофилски, бил последователен привърженик на това движение, член на Московския славянски благотворителен комитет. Сега той сам помагал на обучаващите се в Русия български студенти.

Жинзифов само веднъж посетил родината си, Македония - османска провинция, по-голяма част от населението на която били българи. Неговият очерк „Из бележките на пътешественик по Македония през 1866 година” бил напечатан в московската преса и по-късно преиздаден. През 1870 година Жинзифов написал поемата „Кървава риза”, част от която в превод на руски език влязла в сборника „Поезия на славяните”. По молба на съставителя на книгата Николай Гербел той подбрал материал към двата й раздела: „Български народни песни” и „Съвременни поети на България”, написал статия за развитието на националната литература и съпроводителни бележки към текстовете.

Жинзифов се готвел да участва в Априлското антитурско въстание през 1876 година, но му попречило угасващото здраве. Той починал на 38-годишна възраст, два месеца преди началото на освободителната руско-турска война 1877-1878 години.

Предлагаме ви откъс от „Писмо на един от учещите се в Москва българи до редактора на вестник „Ден”.
Ако руски пътешественик, започвайки от устието на Вардар на бреговете на Средиземно море премине цяла Македония надлъж и шир, а също България и Фракия до устието на Дунав на бреговете на Черно море, то той ще види, че целият български народ има повече или по-малко ясна представа за руснаците. Дали руснакът ще се спре в село или град, в колиба на орач или в къщата на богаташ, дали ще спре при търговец или обикновен занаятчия, с една дума навсякъде той ще види радушие, гостоприемство; накратко казано, навсякъде руснакът ще бъде приет с особена искрена радост и обикновеният българин ще се смята за щастлив след като е имал възможността да приеме руснак… По време на пировете канят руснака и чашите са напълнени с домашно вино. „Ура, за цар Александър! Да живеят руснаците!...> 

Народните будители са паметта народна.

Без тях народът ни е застрашен да изпадне в кома.

А има и заинтересовани за това със сила и власт.

В Скопие такова име не знаят.

А строят нов градски площад с Триумфална арка и огромен монумент на Александър Македонски.

Този пълководец бил стигал до Индия.

А какво търси майка му в Индия?

Не е оставил нищо, освен разрушения, една тухла ..

Накъде ще ги води той, този символ на смъртта и разрушението"